Visit to Glen Garioch distillery - Добре дошли в "Храмът на уискито". Мястото за лични уиски ревюта и дегустации.

Breaking

петък, 8 юни 2018 г.

Visit to Glen Garioch distillery


 Може би вече разбрахте, но за около седмица с Яна отскочихме до Шотландия. "Отскочихме" подвежда като глагол и създава неправилната представа, че сме го решили ей така, в последния момент и тъй като се къпем в море от свободно време и средства, сме решили да уплътним няколко дни. Истината е, че подготовката на това ни пътуване започна още миналия юли, когато успях да намеря полети на "Бритиш Еъруейвс" до Абърдийн и то на сносна цена. Оттогава стартира нашето приготовление и в главата ми се заредиха планове, схеми и красиви гледки. Е, времето измина и в края на май нарамихме по раница и куфар, и като същински малцови командоси поехме към земята на уискито.


 След четири посещения там не бих могъл да срещна особено затруднение в изнамирането на удобен престой и превоз. Може би и затова само няколко дни след като закупих билетите резервирах и нощувките ни в хотела "Jurys Inn" в Абърдийн. Тази верига разполага с два обекта в града, но ние отседнахме в централния, който е разположен стратегически в пределите на търговски център /мол/, свързван с него посредством стъклена врата. По-важното е обаче, че непосредствено до него се намира централната автогара и гара на Абърдийн - и двете отстоящи на може би 2-3 минути път пеша от рецепцията на хотела. Не стига това, но само на няколкостотин метра от резиденцията ни бе и пристанището, от което отплават редица фериботи за някои от островите. На следващия след пристигането ни ден ни очакваше пътуване именно с една от изброените форми на транспорт - автобус.


 Дестинацията, по която трябваше да поемем бе градчето Дъфтаун, в което гостувахме и през 2017г. Дори отседнахме в същата къща за гости. И макар транспортът между големите градове да е добре уреден, Дъфтаун спада към по-малките населени места и за да го достигнем трябваше да сменим автобус в админстративния център Елгин /50-60 км северно от Дъфтаун/. Елгин от своя страна е значима за района автогара, през която преминава и автобус № 10, пътуващ по линията Инвърнес - Абръдийн. Същият този автобус свързва селцата/ градчетата Инвърури - Хънтли - Кийт. Всяко едно от тях предлагаше своите изкушения за малцовия изследовател. В Кийт се намира дестилерията на Стратайла /Strathisla/, на около 12 км от Хънтли е тази на Глендронак /Glendronach/, а на около 10 км от Инвърури е разположено селцето Олдмелдръм /Oldmeldrum/ - домът на дестилерията Глен Гири /Glen Garioch/. Почти като в компютърна игра бяхме изправени пред избор - коя дестилерия да изберем за посещение на път към Елгин/ Дъфтаун. Времето бе повече от чудесно /над 25 градуса/ и денят следваше да бъде изпълнен с приятни занимания.


 Проблемен бе въпросът за достигането на населените места извън маршрута на основните автобусни линии. Идеята ми бе да направим десант в Инвърури и да помолим някого да ни извика такси до Олдмелдръм. Таксиметровите автомобили нямат стоянки и са малко на брой - затова някой трябва да ти извика превоз, ако той не е зает за близките часове. Е, на нас слънцето ни се усмихна по-широко и на автогарата открих автобус, който пътува директно до Олдмелдръм. Та-даа. Разстоянието е повече от приемливо - пътува се малко над час и малко преди 09.00 часа на 28.05.2018г. вече разтъпквахме крака в родното място на Глен Гири. Градчето от своя страна бе толкова спокойно и тихо, че се усъмнихме дали някой го обитава или се ползва единствено за декор на филми.

 


 Притесненията ни бяха напълно неоснователни и местните ни дадоха изчерпателни указания за местонахождението на дестилерията - поехме в ляво на снимката с кръстовището, след което продължихме по улица "Кинг стрийт", където ни очакваше симпатичен син минибус. В края на улицата, между спретнатите малки къщи, съзрях първо складовете, а непосредствено зад тях и тялото на дестилерията.



 Още сънлив успях да намеря жадувания път към посетителския център, откъдето започват туровете в дестилерията /почти за всяка дестилерия предварително бях ангажирал посещението ни - за Бенриак е задължително да го направите/. Тъй като обаче бе едва малко след девет, центърът все още бе в процес на подготовка и не бе отворен. Услужлива дама прие багажа ни на съхранение и ни подсказа къде може да закусим и да заредим с вкусни сладки и кафе, докато дойде време - бях резервирал сутрешния тур от 10.30 часа. На ваше разположение са налични различни варианти, но достъпният ценово в случая ми се стори най-удачен.





 Не съм сигурен колко е населението на Олдмелдръм, но със сигурност не е повече от няколко хиляди човека, а може би е далеч по-малко. Територията му също е доста ограничена и само за 5-6 минути открихме кафетарията на централното площадче, чието име обаче не помня. Мястото е доста приятно и глези с разнообразие от сладки и солени храни, поднесени от учтиви и приятелски настроени шотландци. Цените също не са непосилни и за няколко паунда може да си спретнете сносна почерпка.



 Ном-ном ... Хапването дойде на място и малко преди 10.00 часа отново поехме към дестилерията. Подранихме, но исках да я щракна още няколко пъти, тъй като след края на посещението трябваше максимално бързо да хванем такси за Инвърури, откъдето с автобус № 10 да се запътим към Кийт и Стратайла. Когато стане дума за снимките, които отново са доста на брой, искам да вметна, че част от тях са правени с камерата на телефона ми - за другите е отговорно дулото на 50 мм. обектив, който обаче не е докрай удобен за снимки в малки затворени помещения /приближава прекалено образа/.






т.нар. "пагоди", проектирани от архитекта Чалз Дойг - през тях някога е излизал дима от горящите пещи при сушенето на малца



някои от сградите бяха опасани със скелета, заради протичащи ремонтни дейности



част от складовете на Глен Гири



спиртът се прехвърля през тръбите над улицата, по която преминават живущите в Олдмелдръм



тук готовият спирт се пълни в бъчвите

 Около 10.40ч. Алън, ако не бъркам името на гида, ни представи мерките за сигурност в дестилерията и след кратко представяне на всеки от нас поехме към т.нар. "килн" /kiln/, където се намират пещите на дестилерията.




 Както при повечето дестилерии и при Глен Гири те, както и пагодите имат по-скоро туристическа насоченост и са атракция за гостите. От 90-те години на 20-ти век дестилерията вече не си подготвя сама ечемика, а го купува от външен индустриален източник, т.е. не го малцира и съоръженията не функционират, в т.ч. и т.нар. "malting floor", където се е постилал някога влажния още ечемик в хода на покълването му. За нещастие не ни бе показан malting floor-a. Може би посещението му не влиза в базовия тур /но пък разгледах подробно друг в Бенриак, който все още бива ползван - ще дойде и неговия ред/.












 В недрата на тези пещи преди години са били хвърляни тонове с торф и въглища, за да подхранят огъня, чиято топлина и дим са сушили разстлания над тях ечемик. Стана дума, че тази практика е вече изоставена и ечемикът пристига вече покълнал и обработен в съответния комплекс. В дестилерията той бива смлян, през мелницата на "Портъс", с каквато разполага почти всяка една дестилерия в Шотландия /Глендронак, Гленфарклас и някои други ползват мелници на други производители/. Мелницата е доста стара, може би на 50 и повече години и се обгрижва внимателно всяка година от специалист, тъй като компанията - производител отдавна е фалирала и не предлага обслужване или резервни части - ако е необходима подмяна на такава, то тя се изработва по поръчка.


основният сорт ечемик, ползван за производството на уиски е от вида "кончерто"



тук бива смлян, след което трите му компонента /брашно, обелки и захари/, наричани "grist" се насочват към контейнер, преди следваща стъпка от производството




 Добре, ечемикът загуби формата си и вече заприлича на зърнена закуска - какво следва след това? Процесът, който предхожда ферментацията и следва меленето се нарича "mashing" и протича в огромен метален съд с вместимост от десетки тонове - нарича се "mash tun".





 Необходимо е смленият ечемик да се напълни в металния съд /mash tun/, където към него се добавя на три пъти гореща вода, чиято задача е да извлече захарите, а образуваната сладка течност, носеща името "wort" /уорт/, по-късно ще ферментира под въздействието на маята. Третата вода не е достатъчно сладка и се добавя към първата следваща партида в mash tun-a. Процесът протича за часове и зърнената каша се бърка постоянно, за да може водата да се процеди до дъното. Крайната зърнена маса се нарича "драф" и се продава на земеделци.

 


 Вече разполагаме с подобна на боза течност, която обаче е далеч от представата ни за кристално чистото уиски. Какво се случва след "машинг-а"? Отговорът е категоричен - магията на ферментацията. Формираната сладка течност, wort, се разпределя в осемте метални съда, известни като "washback", в които се добавя течна мая, за да протече ферментация. Дрождите на маята се хранят със извлечените от малца захари, превръщайки ги в алкохол. В края на процеса течността вече се нарича "wash" /уош/ и носи алкохолно съдържание от около 8-10%.


 Течността вече ухае и изглежда като бира. Именно тя подлежи на дестилация пред двата медни казана на Глен Гири. Дестилерията наистина малка, може би най-малката, която съм посетил до момента. В унисон с ограничения брой работници /7-8 човека/ е и максималният производствен обем, дължащ се единствено на разположените в т.нар. "still room" два медни казана. Виждате по-долу и трети, но той отдавна не функционира и съдбата му не е ясна.






медните казани са дело на рода Форсайт от Ротъс, които са потомствени казанджии



кондензаторите за медните казани - в тях са разположени тръби и студена вода, които превръщат алкохолните пари в течност


табло за управление на медните казани - не съм сигурен дали все още се ползва или процесът е изцяло компютъризиран


старият меден казан

 Алкохолът след първата и втората дестилация е прозрачен на цвят. След първата е по-скоро мътен. Състоянието и чистотата му се следи през т.нар. "spirit safe", където казанджията извършва необходимите замервания при отсичането на спирта. 


 Първата част, която изтича от втория меден казан се нарича "foreshots" и негодна за стареене в бъчвите. Събира се в отделен съд. След нея потича сърцевината, т.нар. "middle cut", която се прехвърля по тръбите над улицата към сградата за пълнене в бъчвите. Третата част от спирта се нарича "feints". Тя също се насочва към отделен съд, за да се ре-дестилира със следващия "wash".



 Финалът поставя дългият период на отлежаването, което протича винаги в дъбови бъчви /когато говорим за скоч/. Глен Гири разполага с традиционни ниски каменни складове с прашни подове. Посетихме един, но от бъчвите ни делеше стъклена преграда, което намерих за разочароващо - мирисът, който може да бъде уловен там е невероятен.





 В преградената част бяха разположени и двете бъчви със старо уиски, от което в посетителския център се предлагат бутилки - за 395 и 495 паунда. Уискито е доста старо, но определено не ми бе по възможностите. За сметка на това, успях да грабна интересния 15-годишен дестилат, отлежавал изцяло в бъчви от шери олоросо. Освен него се предлагаше и 18-годишен бърбън отлежал ботлинг, но не ми допадна толкова силно. Именно от посетителския ми център са и последните снимки от посещението ни в Глен Гири. На стените бяха поместени и пана с историята на дестилерията, която се слави като една от най-старите в Шотландия.


























скоро очаквайте бележките ми за Glen Garioch 15 y.o. single malt whisky

 Споменах, че имах план да се върнем до Инверури с такси и оттам да хванем автобус, нали? Е, в дестилерията срещнах вежлива двойка французи, които помолих да ни откарат до Кийт, накъдето се бяхме запътили. Те от своя страна пътуваха към Елгин, който е следващия град и нашата точка им бе по път. Магията на Шотландия, приятели.

 Наздраве!





Абонирайте се за публикациите от блога с електронната си поща
Важно: след като го направите, ще получите писмо от Feed Burner. В него е приложен линк, който трябва да отворите, за да активирате абонамента си.


Delivered by FeedBurner

Няма коментари:

Публикуване на коментар