Visit to Glen Moray distillery - Добре дошли в "Храмът на уискито". Мястото за лични уиски ревюта и дегустации.

Breaking

сряда, 27 юни 2018 г.

Visit to Glen Moray distillery


 Беше сряда, денят, в който не се сяда /малко поезия/ и шотландската реалност на градчето Елгин ни посрещна с време, досущ като днешното - противно на жегата от предходните дни, последната сряда от месец май ни разсъни с доста свежо и прохладно време. Време за пътуване и разходка - любимото ми. Помня, че турът ни в дестилерията Глен Морей /Glen Moray/ бе насрочен за 11.00 часа и с Яна набързо заредихме с кофеин, преди да хванем вече добре познания ни автобус № 36, свързващ Дъфтаун с Елгин, накъдето трябваше да се запътим. Някак е странно приятно да виждаш как хората в същия автобус са се запътили към работните си места или към учебните си заведения, а ти се стягаш за поредния уиски тур. Правилно се ориентирате - темата на днешната статия № 735 в блога Храм на уискито е посещението ни в дестилерията Глен Морей.


 Ако пътувате в посока от Дъфтаун към Елгин с автобус, ще преминете последователно през Аберлауър, Крагелахи, Ротъс, а след него ще забележите и табелите на дестилериите Бенриак и Лонгморн. Бенриак се усеща и във въздуха, тъй като до нея е разположен огромен свинарник с радостни гусета /така наричам понякога бъдещия бекон/ - споко, снимал съм и него и ще ви го покажа, когато подготвя материала за визитата в Бенриак. Но днес говорим за Глен Морей - градската дестилерия, която се намира в Елгин. Това е малък дори и за нашите стандарти град, водещ се административен център на района. Типично строителство - каменни къщи, кули и църкви. На влизане в него откъм Дъфтаун е разположена указателна табела, сочеща, че до Глен Морей остава около миля. Там с Яна решихме да слезем и да поразгледаме сутрешните покрайнини, обвити в млечна мъгла и ободряващ хлад. Пуснах навигацията и започнах да следя улиците.


 И докато джиткахме с широки усмивки до уши /представете си Жокера, но с още по-голям разрез/, ненадейно открихме изоставената сграда с пагодата. На мен ми заприлича на изоставена дестилерия. Спряхме две дами, които ни обясниха, че е отдавна изоставена мелница или подобно здание, което се води исторически паметник, понастоящем обитаван единствено от гълъби и духове. Колкото и да го пресмятах, нямаше шанс да побера красивата островърха пагода в чекирания багаж на връщане и се наложи да се разделим с къщичката на баба Яга. Не след дълго открих и разклона към целта на пътуването ни - встрани бяха разположени красиви къщички, а пред тях чисти нови автомобили. Идилия.


 Няколкостотин метра на северозапад открихме и заветната цел - самият уиски производител.


 Не съдете за Глен Морей от външния вид на сградите. Да, определено не е най-спретнатата и натруфена дестилерия, в която съм бил. Изглежда почти индустриално - затова и не е от най-сниманите. Аз самият се чудех коя точно сграда да хвана с телефона/ апарата - затова гласувах доверие на снимката с бутилките и бъчвите, която направих в двора. Истината е, че Глен Морей е боец, на ежедневен караул - дестилерията функционира през всичките седем дни от седмицата, тъй като произвежда доста спирт, огромният процент от който се ползва за целите на смесените уискита /William Peel, Label 5 .../. Едномалцовото портфолио на компанията обаче получава все по-широко развитие - налични са както дестилати без посочена възраст, така и 15-,18-, 25- и дори 30-годишни версии, които са и достъпни ценово, напук на всеобщата тенденция на глобално оскъпяване на уискито. Една от причините за тяхната достъпност е и не до там високият колекционерски статус на продуктите на Глен Морей - хората с възможности са въздигнали в култ други конкуренти, вдъхвайки изкуствена увереност на компаниите - собственици на "напомпаните" дестилерии, че могат да продадат всеки продукт, без значение от исканата срещу него цена.


 Красивото е невидимо за окото - или ако е видимо, то трябва да се вгледаме по-изпитателно. Такъв е случаят с Глен Морей. Сивата визия на дестилерията от Елгин крие повече от приятно изкарване на гостите си, които не са и никак малко - за няколко часа, които изкарахме там, поне няколко автобуса с туристи посетиха земите на малца. Именно турът тук бе един от най-свежите за това ни гостуване в Шотландия. Не само, защото имахме приятен събеседник и домакин - мисля, че гидът ни се казваше Йоана. Не само, защото снимките бяха позволени на 99,99% от площта на дестилерията /бяха въведени ограничения единствено в залата за мелене на ечемика/. Не и заради чудесната вкусотия, която се предлагаше в кафетарията или в магазина към дестилерията - повярвайте ми, ексклузивният ботлинг, дестилиран през 1994г. бе неустоим, за което свидетелстват и двете закупени от мен бутилки. И на други места сме опитвали вкусни уискита, и по-начетени и забавни гидове съм срещал - тук обаче открихме комплексност на преживяването, дължаща се комбинацията от редица фактори. При други далеч по-именити производители палитрата на емоцията е оставала незавършена. Но да се върна към началните мигове от посещението ни. По правило то започва от посетителския център, където сформирахме групата, с която поехме към помещението за мелене на ечемика. Тук се ползва сорта "сиена".







 Впечатление ми направи "архимедовия винт", избутващ зърното към мелницата. Не обърнах внимание колко стар е той, но съдейки от вида му бих предположил, че на вахта е застъпил доста отдавна.


 Следващата стъпка бяха минутите за представяне на съставките, на които мелницата раздробява зърното. И тук, както и при другите производители, се търси оптимален баланс между брашно, захар и шлюпки, които по-късно ще се промият с гореща вода в т.нар. "mash tun". Показани ни бяха и задължителните буци от торф, отговорни за опушените уискита на дестилерията. Глен Морей закупува необходимото му количество малц от индустриални източници и самото малциране на ечемика не се осъществява на място.



 Залата, където се добива сладката течност, подобна на боза, наречена "wort" /уорт/, ми напомни в някаква степен на лаборатория. Чисто и светло помещение с лъскави и нови апарати, които работят в синхрон с единствената задача да служат на човеците. Именно тук открих още две от отличителните черти на уиски производството в Глен Морей - ферментационните съдове се намираха вън от помещението, а двойката медни казани бяха отделени в отделни сгради - свикнал съм да ги виждам свързани един до друг. Казвам "двойка казани", тъй като уискито се дестилира два пъти през тях. Тук бяха оставени първите казани /wash stills/, през които се дестилира за първи път слабоалкохолния "wash" /уош/, а братята им, наричани "spirit stills", се намираха в т.нар. "still room", разположен до входа на дестилерия. Двете сгради са свързани с тръби, по които алкохолът пътува от едните към другите дестилационни съдове.






 На гърба на помещението бяха закачени и традиционните системи за втечняване на алкохолните пари. Кондензаторите са устроени като големи медни цилиндри, пълни със студена вода, през които преминават медни тръби с алкохолни пари. Течният спирт се транспортира до съседната стая, където са разположени и по-старите по възраст казани.



 Знаете какво се случва при дестилирането на алкохола с тях. Условно казано, изтичат три част - първата и последната не са достатъчно добри, за да се насочат към помещението за пълнене в буретата за отлежаване и се събират в нарочни съдове, след което се ре-дестилират със следващата партида. Сърцевината, алкохолът с най-добри показатели, се пълни в т.нар. "spirit receiver", намиращ се в близост. Ще го видите на снимката по-долу.


 След като прозрачният спирт се заложи в буретата, бъчвите се разполагат в един от не малкото налични складове в двора на дестилерията. Тук той отлежава минимум три години, за да може да се нарече "уиски". В един от тези складове бяхме поканени и ние.




 Вътре бе магично. Освен хилядите затворени бъчви, за целите на посещенията бяха отворени няколко от различен тип, в които се съхраняваше уиски. И не само, че можехме да снимаме на воля, но ни бе позволено и да душим в недрата на дървесата /не - отговорът на другото питане, което сега се зароди в главите ви :))/.











едни от многото бурета, които някога може и да бъдат представени като иновативни версии на малцовото уиски



 След престоят в склада се насочихме отново към посетителския център за заключителната дегустация. Беше рано по моите разбирания и отклоних предложените чаши, ако не броим глътките от ексклузивния малц от 1994г., който бях набелязал предварително. Оказа се наистина запомнящо се уиски, оценено доста справедливо за дестилат от подобна величина.

миналото на Глен Морей в течна форма




 Освен ексклузивния ботлинг от 1994г., в посетителския център се предлагаше още едно специално уиски. Доста по-младо, но никак не лошо /опаа, издадох се, че и от него съм опитал/. Уискито бе изложено с бъчвата си и всеки желаещ можеше да си закупи не само бутилка от него, но и емоцията да си я бутилира. Стана дума, че аз заложих на по-зрелия вариант.


 Неусетно навлязохме в ранния следобед и след задължителната доза дестилирийно кафе, гарнирано с проклетите им вкусни десерти /:)))/, с Яна решихме да отскочим до центъра на Елгин за да хапнем и да хвърля око на магазина на компанията "Gordon & MacPhail". С бодра малцова крачка поехме към следващата точка от дневния ред ...


 Хей, това не е краят на статията. Този път тя прилича на филм от поредицата на "Marvel", тъй като след финалните редове и черен екран следва интересна сцена. 


 Обядът в центъра бе повече от вкусен и след като добавихме заряд в телата си, влетяхме в магазина за уиски. Каквото и да си говорим за него, не мога да пропусна да отбележа колко добре зареден беше той. Това, което виждате е само малка част от асортимента, включващ бутилки от няколко десетки паунда до такива на стойност, измерена в хиляди. И в това разнообразие не си харесах нищо. Бутилките по възможностите ми ги бях срещал и в България, и бе безпредметно да ги купувам от далечна Шотландия. Вместо това реших да се върнем в Глен Морей. Защо?


 Още в първите минути, след като подуших чашата с Glen Moray 1994, грабнах бутилка от него. За втора се колебаех с оглед неизвестността, която криеше магазинът в центъра. И след като там не избрах нищо, ръцете ми почувстваха свободата на орел, устремен към плячката си. С бърз ход се върнахме в посетителския център и добавих още една бутилка към малцовия си резерв. След което излязохме на двора за необезпокоявана разходка, придружена с още няколко снимки.












 Красота! Денят бе ползотворен и вкусен, но наближаваше време за автобуса ни, който трябваше да ни отведе до следващата точка от малцовото пътешествие - уиски бара в хотел Крагелахи.

 Наздраве!

Абонирайте се за публикациите от блога с електронната си поща
Важно: след като го направите, ще получите писмо от Feed Burner. В него е приложен линк, който трябва да отворите, за да активирате абонамента си.


Delivered by FeedBurner

Няма коментари:

Публикуване на коментар